ПАМЕТ: Изричала ли е Людмила някога фразата „Мислете за мене, като за огън”

Л.Живкова

Тя просто бе следвала мисията, на която се бе посветила. Следвала я беше дори в минути на слабост, когато е съзнавала, че се стреми към непостижимото. Безсилна да променя заобикалящата я среда, Людмила сама постепенно се преобрази от обикновена млада жена в някакво странно същество, залутано в смътните пространства между днешния и утрешния ден. Загрижена за бъдещето на хората, почти нямаше време за личен живот. Заета да убеждава мнимите си следовници, сякаш не забелязваше, че е останала без приятели. Обсебена от мечтата за всемирно братство, живееше в хладния климат на самотата“, пише Богомил Райнов в книгата си „Людмила“.

Защо и как в цялата тази история се намесва Елена Блаватска?

Тя, както и Рьорих пишат книги за могъщото и тайно хималайско братство на Учителите, което напътства еволюцията на човечеството. Те – Великите Учители, Махатмите, основават ядрото на Космическото съзнание – Шамбала, като са го направили източник на всички знания. „Имената на Махатмите не бяха известни, както и да ги наричат – Розенкройцери, Кабалисти, йоги, всички те са адепти“, пише известната окултистка Блаватска в „Тайната доктрина“.

Когато посещава България в края на ХIХ век, тя описва празника Сурваки и го свързва с древния бог Сурва. Тук тя намира обща връзка между този бог и арийското Суря – Слънцето (бога на топлината, плодородието и изобилието). „Корените на този празник отиват далеч в дълбините на вековете, тъй като много преди християнството, българите са се покланяли на Сурва и са посвещавали празника на Новата година на този бог, молейки го да благослови нивите им и да изпрати на тях самите щастие и процъфтяване. Този обичай е запазен в цялата му езическа сила, и макар че всяка местност има своите особености, обредите и ритуалите като цяло са едни и същи. Пеещите Сурвакари, получили във всеки дом възнаграждение за добрите пожелания, на разсъмване се разотиват по домовете си. Ето така символите на езотеричния култ към Кръста и Огъня на древната Ариаварта вървят ръка за ръка в християнска България“, пише Блаватска в статията си „Огън и кръст“. (Theosophist, November 1879.) Нейни последователи смятат, че тъкмо Блаватска открива общите елементи в обичаите на индийците и похристиянчените българи, „които запазили много неща от предхристиянския период, когато са били част от Ариаварта“.

Необичайният живот на тази жена, изпълнен с красиви дела, бе подминаван години наред без внимание. Затова пък смъртта й се превърна в Дар Божи за някои медии. Подхранването на сензацията в продължение на цяло десетилетие се осъществяваше с помощта и на доста интелектуалци, представящи се нескромно за приятели на покойницата. Хора позабравени или пренебрегвани от обществеността, откриха в интересната тема възможност сами да станат интересни, като лансираха свои мнения по въпроса. Мненията бяха различни, а понякога и направо противоположни, та естествено предизвикваха полемики. Полемиките пък също така естествено породиха страсти, тъй че, увлечени в страстите си някои от гастролиращите почти забравиха, ако не повода, то поне смисъла на кавгата. Какво значение? Важното беше да се поддържа интересът на публиката, който — както и следваше да се очаква — вместо да се усилва, взе постепенно да спада.

Нямам никакво желание наново да разпалвам поугасналото любопитство. Нито имам възможност да го направя, защото не разполагам с някаква пареща тайна, а и не съм забравил мъдрите думи на Учителя:

Не се знае кой наистина е починал и кой просто се е оттеглил.“

 

Ето какво мисли журналистът Валери Симеонов, за това „Каква щеше да е България днес, ако бе жива Людмила?

Много неща щяха да са различни. Сигурен съм например, че нямаше да има „възродителен процес“. Тя притежаваше достатъчно власт, за да го спре. Освен това беше културна и образована жена, живяла бе в чужбина и правеше всичко възможно, за да си изгради международен авторитет. Не би оставила делото й да рухне заради няколко стари другари в борбата. Ето защо Людмила си заслужава една конференция на историци в Софийския университет, но на още по-интересна тема: „Ако Людмила беше жива…“

Науката е в голям дълг. Тя не може да си позволи да отмине нито епохата на „Людмилината перестройка“ от 1975 до1981 година, нито пък хипотезата, че тя оцелява и поема властта през 1984-1985 г.

Дори знаменитата Хана Арент с удоволствие би изучила този казус. Етапът на омекване и разпад на системата е изключително интересен за теорията на тоталитаризма. Писано е много и още доста предстои да се пише за тези личности, които отварят прозореца, за да влезе чистият въздух и с това подготвят почвата за опозицията.

Правени са стотици научни конференции за Хрушчов, за Дън Сяопин, за Горбачов, който бе едновременно и велик реформатор, и велик провал. Защо не и за нея?

Ако Людмила беше живяла, вероятно някъде около 1985 г. щеше реално да поеме властта от баща си и да започне реформи паралелно с Горбачовата перестройка, тъй като Москва вече бе отпуснала идеологическата хватка.

Министър-председател щеше да е Александър Фол, един голям български интелект, а шеф на икономиката… защо не някой доцент по политикономия? По това време в Полша, Унгария и Чехия (Чехословакия) вече бурно развиваха дребния и средния частен бизнес. И тъкмо преди падането на икономическите догми Людмила се спомина, вместо да издигне истинското си знаме.

След нея старите другари така затегнаха болтовете на идеологията, че в един момент се наложи да спрат дори вноса на съветски вестници. „Правда“ и „Известия“ се оказаха дисидентски издания!

Та какво постигна синята агитка, като опита да разгони конференцията за Людмила с крясъци? Първо, превърна едно скромно заседание в национално събитие. А то щеше да си мине незабелязано. Има един прост принцип – най-успешните конференции са разтурените конференции.

Второ, показа ни защо Синята партия се стопи и вече е на път да изчезне. Много просто – никой не гласува за озлобени фанатици. На бодлива крава Господ рога не дава. Дава ги на добрата крава от рекламата, която сближавала хората. А Людмила според мен бе добър човек. Не съм чувал някой да се е оплакал, че го преследва или че нещо й е навредил. Тогавашната интелигенция я обича и до днес.

Имах два случая да разменя две-три думи с нея в един по-тесен кръг малко преди да тръгне стремителната й кариера и добре помня първото си, малко наивно впечатление.

Боже мой, рекох си, как може да е дъщеря на Първия и да е толкова скромна? Другите принцеси и принцове от онова време бяха психологически свлачища, лаладжии и нахалници с комплекс за малоценност. Предполагам, че Людмила дължеше своите първи седем години на майка си, доктор Мара Малеева. Говореше се, че докато бе жива, тази умна и земна жена влияела много благотворно и на Тодор Живков, възпирала го от много крайности.

Смята се, че Живков има два нестабилни периода – след смъртта на Мара Малеева и след смъртта на Людмила.

През 1975 Людмила стана министър и после бързо се издигна до втори човек в държавата. Естествено, че се издигна заради баща си, но затова пък по пътя си не остави нито един обиден, ощетен и или огорчен. В онази система бързи кариери правеха предимно подмазвачите и предателите. Затова една добре възпитана и образована принцеса бе по-добрият вариант. Слаба богу, днес вече е демокрация и нищо не ни пречи да издигаме най-добродетелните и най-способните.
Лично на мен нейните културни програми ми се струваха префърцунени и смехотворни, а речите й по радиото направо приспиваха галопиращ кон. От философията на йогите нищо не разбирах, а Рьорих ми се струваше незначителен и непознат за България художник, откъде-накъде ще го правим гуру на петилетката? Вярно, Людмила докара в София първо копие от „Джокондата“ на Леонардо, а някакъв идиот се хвърли да цепи картината с нож. 
Най-комични ми се виждаха внезапно пръкналите се мистици, които започнаха да пишат с главни букви някои думи, които дотогава пишеха с малки – например Небе, Земя, Дух и така нататък. Промъкваха се и цитати от окултистите Гурджиев и Блаватска, отделни строфи от завета на Хермес Трисмегист, които никой не познаваше в оригинал и затова народът се пулеше като теле в железница, както би казал поетът Акациeв.

Част от интелигенцията живееше на ръба на жълтата книжка. Веднъж отидох на „парти“ при колега, който бе успял да се присламчи към кръга на Людмилините мистици. Познавах го като нормален човек и малко тарикат, но сега бе се превърнал в медиум. С тъжни очи и гробовен глас той обясняваше пред гостите кариерата на починалата си съпруга, която вече била преминала в трети астрален кръг и оттам направлявала ръката му на творец… Още ме напушва смях.

Но който е чел Хана Арент, добре разбира какво означава разгулът на новите религии, пък били те мистика и езотерика. Тоталитаризмът не е възможен, ако интелигенцията не изповядва официалната догма с пълно единодушие и ентусиазъм. Крачка встрани – и тоталитаризмът се разпада. Тази крачка я направи Людмила. Само за една петилетка границите на възможното се разшириха, започнаха да излизат книги, които до този момент не се издаваха. Е, до Хана Арент не се стигна. Но затова пък излезе „Фашизмът“, който доста подробно преразказва нейните идеи.

Людмила Живкова е тази, под чиято егида започват национални и международни програми, между които: „Програма за естетическо възпитание на народа“, „Хармонично развити личности“ (започнала с „Година на Рьорих“ – 1978 г.), Международна детска асамблея „Знаме на мира“, „1300 г. България“, „Урусвати“ (обител на знания, храм на науката, построен в Хималаите в границата на древната Ариаварта).

Спорно е и че така нареченият завет на Людмила Живкова: „Мислете за мен като за огън“, са нейни думи, които някои свързват именно с влечението й към Изтока, към особения начин на възприемане на смъртта. Според спомените на Богомил Райнов, който цитира и една лична приятелка на Живкова, това са приписани й думи от Любомир Левчев, който година след смъртта пише книга с такова заглавие, в което събират спомени и на други нейни съмишленици и хора, с които е работила от висшия партиен елит.

По този повод самият Левчев пише: „Когато тя умря (1981 г. – б.р.), имаше решение на Секретариата на ЦК да се издаде книга за нея и заглавието, което беше взето от надгробното ми слово – „Мислете за мене като за огън“, вбеси много хора. В очерка си, включен в книгата, изнесох този факт, който можеше да ми коства главата. Казах, че пръстенът (неин пръстен с камък – б.р.) е побелял, което противоречеше на официалната версия за нейната смърт. Този факт, който ми съобщи слугинята Лена, за мен е по-важен от всички официални обобщения и анализи, които дори даваха погрешна дата и час за смъртта й. Всичко беше фалшифицирано. А защо, беше друг въпрос.“

Райнов обаче оспорва, че Людмила изобщо е казвала подобни думи. „Наричаха я ненормална, сиреч луда. Е, не точно луда за връзване, ала все пак луда. Тя беше нещо съвсем друго. Нещо, колкото необичайно за обременения от догми комунист, толкова и естествено за освободеното съзнание. Тя беше аномалия в смисъл на един истински, нормален човек, попаднал в едно ненормално общество. Защото има ли нещо по-естествено от това, изпаднал в безпътица или разкъсван от противоречията между желаното и възможното, да вдигнеш нагоре очи, потърсил отговор от Бога. От своя Бог. Независимо как го наричаш – Природен закон, Провидение, Съдба или Господ. В този свой съкровен порив към Висшата целесъобразност, към Изначалната същност, към своя Бог Людмила бе блеснала като малка светлинка сред сивата дрезгавина на онова мразовито време. Един неразумно подранил бледен и мимолетен лъч, предвестник на някакво далечно и несигурно развиделяване“, пише Райнов.

В книгата си „Людмила“ той посочва каква философия и учение е следвала Живкова – става дума за т.нар. Агни йога, учение, обобщаващо знанията на Изтока, и предадени в книгите на съпругата на Рьорих – Елена Рьорих, най-известната от които е „Жива етика“. Учението прави опит за синтез на известните религиозни и йогийски системи, стъпили на общата духовно-енергетична същност на Вселената, наречена от Елена Рьорих „Пространствен Огън“. Дали тук не се корени препратката на Л. Левчев с „Мислете за мен като за огън“?

 

От Добрин Добрев Добруджанеца

Бележка на редакцията: Подбрани материали на Богомил Райнов, Спомени, Валери Симеонов, Снимки – Архив на Евгения Живкова, личен архив, архив Музея в Габрово, част от снимките се публикуват за първи път.

Благодарим!

 

 

 

 


Be the first to comment

Leave a Reply

E-mail адресът Ви няма да бъде публикуван


*


Time limit is exhausted. Please reload the CAPTCHA.